Отар Йоселиани - разговор със знаменития грузински режисьор
Един от специалните гости на юбилейния 15-ти София Филм Фест бе знаменитият грузински режисьор Отар Йоселиани, който получи Наградата на София за своя принос към седмото изкуство.
Според кинодейци и критици този невероятен творчески дух се характеризира преди всичко с ексцентризма, с ироничния поглед към света, но и със симпатия към човешкия род.
Отар Йоселиани е роден преди 77 години в Тбилиси, Грузия. Първоначално учи пиано в музикалното училище в родния си град, а през 1953 г. е приет да следва в механо-математическия факултет на Московския държавен университет. Две години по-късно се прехвърля във ВГИК, престижният московски университет за кинематография, в майсторския клас на Александър Довженко. Снима първия си късометражен филм „Акварел” през 1958 г/, а „Април” /1961 г/, е забранен в СССР до началото на 70-те.
В следващите две години Йоселиани се прехранва като рибар и металург, докато през 1966 г. най-сетне успява да завърши дебютния си пълнометражен филм „Листопад”, смятан за от-личителен белег на оригиналния му авторския почерк. Пропит с лек хумор, филмът е прелестен поетичен етюд за съзряването, майсторски изпълнен, наситен с размисъл и добросърдечност. „Листопад” е удостоен с наградата на ФИПРЕССИ за най-добър дебют на кинофестивала в Кан, но отново е забранен от съветската цензура. Същото сполетява и документалния „Стари грузински песни” /1969 г/.
„Птица безгрижна”, създаден през 1971 г, е една от най-емблематичните творби на Йоселиани, в която историята за чаровен тромпетист е разказана с много симпатия и дискретен хумор. Показът на филма е ограничен – само за киноклубовете. И въпреки че през 1979 г. режисьорът е отличен като заслужил артист на Грузия, това десетилетие си остава най-мрачното в творческата му кариера, с един единствен филм – „Пасторал” /1975/, носител на наградата на ФИПРЕССИ.
Възхитително заснета черно-бяла хроника, уловила същината на живота в едно грузинско кътче, „Пасторал” разказва за градски струнен квартет, който започва репетиции в малко грузинско селце. Настанени във ферма, музикантите се оказват в центъра на интензивния местен живот – работа на полето, флиртове, банкети, но си тръгват, без почти нищо да се е променило – освен спомена, който оставят у едно младо момиче, пробудило се за любовта. За съжаление, Отар Йоселиани още веднъж трябва да преглътне посегателството върху артистичната си свобода и това става причина през 1982 г да емигрира във Франция, където живее и работи до днес.
През 80-те години той снима няколко документални филми за телевизията, а през 1984 г. режисира „Любимците на луната” /Специалната награда на журито във Венеция 1984г/ - история за стари предмети, които преминават от ръка на ръка, и за страстта към притежание, която замъглява съзнанието на различни персонажи, чиито съдби се преплитат в сюжета.
През 1986 г. Отар Йоселиани е член на Международното жури в Берлин, a в следващите няколко години филмите му печелят награди на престижни световни кинофоруми /„И стана пожар” и „Разбойници, глава VII” – Специална наградата на журито във Венеция, „Лов на пеперуди” – Наградата „Андрей Тарковски” в Москва, „Сбогом, роден дом” – Наградата на ФИПРЕССИ на Европейските филмови награди/.
През 2002 г. самият режисьор е удостоен със Сребърна мечка за „Понеделник сутрин” – филм, който лично представи на българските зрители още на 7-то издание на София Филм Фест през 2003 г. Едновременно ексцентричен и комичен, филмът е разказ за мъж, който иска да избяга от досадното ежедневие и да се наслади на собствената си свобода, но когато най-после успява да осъществи мечтаното бягство, се оказва, че семейството изобщо не е забелязало отсъствието му.
Комедията „Есенни градини” бе включена в програмата на София Филм Фест 2007, а по повод 15-тото юбилейно издание на фестивала Отар Йоселиани отново ни удостои с присъствието си, за да ни запознае лично с драмата „Изгнаници” – деликатна, но унищожителна сатира, изпълнена с много авто-биографични моменти. Филмът е разказ за пътя на кинотворец, който не се стреми към нищо друго, освен възможността да се изразява свободно, но открива, че тази сво-бода не е достъпна в родината му и заминава за чужбина... И, разбира се, художествено обобщава личните творчески премеждия на самия прочут режисьор.
Г-н Йоселиани, свободата на творческия дух е Вашия забележителен кинематографи-чен почерк от първия до последния филм. Може би завършвате един екранен цикъл?
Моят последен филм никога не се е наричал “Изгнаници”, а “Шантрапа”- не знам защо така е преведен. “Шантрапа” буквално означава негодни, ненужни, непотребни, безполезни. Това е човек, който весело прекарва живота и не обръща внимание на всякакви беди и нещастия. Относно свободата ще ви кажа, аз мисля- който и да е на този свят не може да бъде свободен от каквото и да е. Даже от онова, което искаш да правиш- това вече е робство. Ако желаете да говорим за свободата по-широко, може би има понятие свобода от властите, свобода от социалния гнет. Обществото ни страда от липса на свобода, от несвобода. Хората страдат, защото са зависими, трябва да се подчиняват. Това е номенклатура. Но свобода от дружбата също няма, защото дружбата това е плен.
А от любовта?
По моему и там няма свобода...
Споменавате неведнъж, че живото, мислещото кино изчезва.
Отдавна започна нахлуването на американското кино на екрана. Може ли да каже, че някой колега от Холивуд е свободен. Една група “разбойници” са измислили схема, по която да се прави киното. Ако няма хепи енд, значи филмът не е американски. На този свят навсякъде съществува публика. Публиката е възпитана с Холивуд. Ето защо, отнасяйте се с нея много внимателно. Тя възприе всички безобразия, дошли от Америка! Затова какво да правим с тях? Да им показваме истински авторски филми – творчески и без клишета. Моят филм е адресиран към тези хора, на които сърцето е на своето място, а главата на раменете.
