Художничката Илиана Бецинска е един от най-добрите иконописци у нас. Тя създава своите икони по технологията на старите майстори, нещо рядко в наши дни, защото изисква и време, и много труд и умения. Благодарение на тази технология българските икони са оцелели от XIII век досега. Благодарение на нея и иконите на художничката са харесвани и търсени. Нейните „Св. Иван Рилски“, „Св. Георги“, „Богородица“, „Св. Никола“, „Св. Илия“ са особено ценени.
Генетичният потенциал от Дебър
Някои казват, че талантът на художника е божи дар. Други, че е изблик на генетичен потенциал. Със сигурност Илиана носи частица от дарбата на предците си от небезизвестния Дебър, Македония, дарил България с най-добрите майстори резбари, създателите на прекрасните олтари в черквите.
„Дядо ми бил човек с многостранни интереси - занимавал се с фотография, отглеждал пчели, създал фабрика за мебели, като сам правил проектите им. И трите му деца, сред които и майка ми, имали талант да рисуват. Само че дядо ми не им разрешил да станат художници, защото по онова време съществуването им било изключително тежко. Прадядо ми по бащина линия пък бил златар. Правел златните кубета на църквите и затова фамилията на баща ми е Кубетски. Може би от него съм взела умението да изписвам детайлите на иконите, много важно за иконописта. Моят баща забелязал у мен нещо от техния талант. Насърчаваше ме да рисувам, купуваше ми бои, четки, моливи. Ако не беше той, нямаше да завърша нито Художествената гимназия в София, нито после живопис във Великотърновския университет.”
Божи дар
През студентските си години, а и по-късно, Илиана рисува натюрморти, пейзажи, портрети. Забележително е платното й „Човекът с кафето” - обобщен образ на отрудения човек у нас.
„Неслучайно е в сивата гама, - казва художничката. Това е действителен човек, който видях в едно кафене и много ме впечатли. В излъчването му имаше интелект, благородство, сила, които се давеха в околната сивота, в килията на безизхоздицата.” В „Бар” пък виждаме животът, който върти се около парите. В средата на композицията е истината - гола жена, а край нея са различните човешки пороци, предадени чрез образите на сладострастен старец, алкохолик, развратник...”
Икони Илиана започва да рисува след смъртта на баща си.
„Неговата загуба бе шок за мен. Истинско успокоение на духа намерих, едва когато започнах да рисувам икони и да влагам много чувство и старание в тях. В тези моменти изпитвам усещането, че съм между небето и земята. Сякаш извършвам свещенодействие.”
Технологията на старите майстори
Иконите на Илиана са забележителни с талантливото си изпълнение. Изпълнени са с технологията на старите майстори, почти забравена днес, защото изпълнението й е дълга и трудна задача. «Древните зографи рисували върху дъска, която предварително обработвали с лепило от животинска кожа (туткал). Върху нея залепвали парче памучен плат, което покривали с грунд. Той се състоял от различни креди – винервайс, цинквайс, втвърден, начукан и пресят през сито гипс, и туткал в строго определени пропорции. За спойка използвали жълтък от яйце, а за еластичност – ленено масло. Грундът се варял на водна баня и се нанасял горещ, пет или шест пъти през няколко часа на кръст. Това бяло покритие те изглаждали до блясък с обла кост. Иконата се покривала с „варак“ – символизиращ „предвечната светлина“ на Божията слава. Боите се нанасяли също в определена последователност, като се фиксирали с яйчена емулсия. Готовата икона се покривала с лак. Илиана спазва почти всичко от тази технология. Обича да работи върху стари дъски /някои на по сто години/, често в нестандартна форма, върху камъни, върху керамични плочи.
Канонът днес
Иконата се изписвала с помощта на специални образци, ръководства, наречени „Ерминии“. Те съдържат подробно описание на начина, по който трябва да се изобрази всяка света личност и събитие. Според канона иконата е трябвало да бъде двуизмерна, линеарна и да предаде духовната същност на портретувания, а не външността му.
„Българският иконописец се е справил блестящо с това предизвикателство. Останал анонимен, защото църковният канон забранявал художникът да подписва творението си. Смятало се, че не човекът рисува иконата, а светият дух чрез неговата ръка. Затова иконата се прави с „чисти ръце“, което символизира смиреността, кроткостта и праведността на автора. Така той декларира, че е изпълнен с дълбока почит, с добра душа и поведение, с истинско религиозно чувство, което се постига само при съединяването на артистичните му умения с Христовия начин на живот. Затова днес много от творбите на старите майстори се смятат за чудотворни, а красиво и живописно изписаните им образи правят България прочута по цял свят.”
Що се отнася до отношението между канона и твореца днес, Илиана споделя:
„Канонът спъва само меркантилния художник. Когато във всяка икона влагаш нещо от себе си, тя става различна, има излъчване и носи естетическо удоволствие. Тогава правиш изкуство. Канонът е техническата част. Талантът кара иконата да оживява.”
Иконите на Илиана са пръснати из софийските галерии и църковни магазини. Те са по стените в домовете на учители, лекари, архитекти, министри, артисти...
„Обичам и да дарявам икони. На духовни средища, които софиянци обичат и ценят – църквата „Света Петка”, „Св. Иван Рилски” /в Семинарията/, и на хора - мои колеги и приятели, които ценят хубавото и имат нужда от него.”
Добро и красота Илиана се опитва да предава на хората не само чрез иконите си, но и като преподавател по изобразително изкуство в 8 СОУ „Васил Левски“, София.
„Да се възпитат днешните деца в християнските ценности никак не е лесно. Опитвам се да уча моите ученици не само да рисуват, но и да правят добро като участват със свои творби - стъклописи, рисувани яйца, пана, на Благотворителни базари. В такива моменти се радвам и за себе си, и за тях. Защото те не използват енергията си за агресия, а за създаване на красота и естетическо удоволствие на хората около тях. Така напомнят и на възрастните, че благотворителността е основна християнска ценност.”
